Книга на месеца за ноември: „Пред стените на църквата. До моите деца и приятели“ на Сергей Фудел. Църквата като чудо, радост и тайна на преодоляната самота 02.11.2023 – Posted in: книги – Tags: До моите деца и приятели, книга на месеца, къща за птици, Пред стените на църквата, Сергрй Фудел

В храма влизат две момчета – едното на около шест години, а другото по-малко.

По-малкото очевидно още не е идвало тук и по-голямото го води като екскурзовод.

Ето го и разпятието.

„А това какво е?“ – замира по-малкото с широко отворени очи.

По-голямото отговаря уверено: „А това е за истината“.

Размислите на Сергей Иосифович Фудел (1900–1977) за истината, вярата, смисъла на страданието, съкровената същност и чудото на Църквата са събрани в сборника „Пред стените на Църквата“ и „До моите деца и приятели“ („Омофор“ 2014). Те не само разкриват неговата изключителна личност, но и са истинско свидетелство на преследваното Православие. Син на известния московски свещеник протойерей Йосиф Фудел, Сергей Фудел е неразривно свързан с московската интелигенция и с Русия от XIX век. Преживял арести и изгнания, откъснат от родните си места, той започва да пише в средата на 50-те години, осъзнавайки, че единственият начин да се достигне до другите през огромната празнота на самотата е чрез Словото и Църквата:

„Църквата е тайна на преодоляната самота. Това преодоляване трябва да се усеща съвсем реално – само тогава, когато стоиш в храма, ти се приближаваш до стените на Църквата Божия, когато лъчът на любовта плахо, но осезаемо начене да разтопява леда на самотата и вече не забелязваш онова, което до преди малко те е ограждало с бодлива тел: нито неверието на свещеника, било то въображаемо или реално, нито лошотията на „църковните баби“, нито дивашкото любопитство на двамината случайно влезли момци, нито търговските преговори край масата със свещи. Вървиш през всичко това към сляпата душа човешка, към онзи, който може би след миг ще долови по-добре, по-ясно от теб гласа на Човека и Бога – на Иисус Христос.“

Първата книга „На моите деца и приятели“, написана през 1956 г., съдържа основните идеи на писателя, най-важните теми, сред които е раждането на човека не просто като индивид, а като личност:

„Трябва да четем житията на светиите, но невинаги трябва да ограничаваме възприятието си за даден светец с прочетения текст. Необходимо е да се стремим да научим нещо, за което тук може би не се споменава. В житията образът понякога се затъмнява – индивидуалността на светеца, тоест неговата реалност в божествено-човешки смисъл, се нивелира и замъглява с благочестиво-идилична стандартност, а великото чудо на преобразяването на човека, онова „духване на Иисус“, което носи в диханието си всеки светия, остава невидимо и нечуто.“

Фудел разкрива основното ядро ​​на човешката личност: търсенето на истинско общуване и най-вече любовта, която надминава всичко земно, чийто източник е самият Бог. Той изтъква колко пагубна може да бъде забравата на тази любов към човека дори върху привидно изрядни духовници:

„Срещал съм невярващи свещеници, които се гордееха с познаването и спазването на устава. Създаденото в манастирите на Византийското средновековие те изпълняваха, без да имат евангелската вяра. А без нея всяко „типиконство“ е нещо крайно тягостно, духовно непоносимо: то хвърля върху страшната пустота на църковната действителност покривалото на някакво византийско благополучие – при нас, виждате ли, всичко е наред, тъй като изпяхме всичките десет стихири, а не девет, и именно с шести глас, а не с пети. Архиепископ Иларион, намирайки се в Соловки, веднъж с добродушна усмивка попитал един свещеник (о. П. Ш.): „И Вие ли принадлежите към сектата на типиконците?“. Уставът призовава към молитвен подвиг, тоест към „побеждаване“, а не към „угаждане на плътта“, и възприеман така, той е свято оръжие в духовната борба. „Живоцърковниците“ го нарушават именно защото за тях такава борба не съществува. Опасността от устава започва тогава, когато се забравя неговата историческа условност и започват да го догматизират, да го превръщат в догма. Именно тогава възниква „прецеждане на комарите и поглъщане на камилите“, тоест подмяна на християнството със старозаветна обредност. Уставът не трябва да се пренебрегва, но винаги трябва да помним: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата“, тоест в името на любовта към хората той може да бъде променян. Именно в този смисъл отец Алексий Мечов казваше: „Любовта е над устава“.

Защото за Фудел Църквата наистина е равносилна на святост:

„Когато осъзнае, че се е изправил пред реалната святост на Църквата, човек изпитва несравнимото чувство за нетленен живот. То е краткотрайно и в такива моменти той не е сигурен дали се намира в тази Святост, тоест в светата Църква, но в блажен проблясък усеща, че стои при пречистите ѝ стени. Тъй като битието ни в Църквата не е наше право, а винаги чудо и нечакана радост.“

Истината, любовта, прошката, смирението – тези фундаментални за православната вяра теми занимават Сергей Иосифович Фудел през целия му скръбен път и невъобразимо труден живот. За подвига му, протойерей Владимир Воробьов, ректор на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет, пише:

„… поглеждайки назад, човек може само да се чуди как е успял да живее такъв живот, как е успял да запази спасеното и да увеличи духовното съкровище, което им е придобито в сълзи и молитви, изгнание, затвори, лишения. Когато четете бележките му за литургията, винаги сякаш чувам какво чете в църквата „Покров“ и си представям олтара на църквата „Покров“, как се извършва проскомидията, колко ярко…“

Изпълнени с вярата, че хората не трябва да бъдат „поучавани“, а снабдявани и с духовна храна“, книгите на Сергей Фудел са свидетелство за светлина и сила, за мощта на упованието, за безсмъртието на вярата и за това, че „всичко в християнството се определя и се проверява чрез любовта“. Дори когато стоим пред стените на храма, дори когато сме потънали в тъмата на греха, дори да се лутаме и губим, винаги имаме любовта:

„Ние, начинаещите, трябва първо да търсим действена любов, която в същото време „е свръзка на съвършенството“. Нека „раната на любовта“ поне отчасти да обгори и нашия оскъдняващ от студ ум, та даром „да минем през тесните врати“. Само „вярата, която действа чрез любов“, е истинска вяра. Струва ми се, само за това и исках да напиша.“

Текст: Зарина Василева