Поетите променят света: „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ на е.е. къмингс 16.07.2015 – Posted in: книги – Tags: е.е.къмингс, жанет 45, поезия, поетите, сърцето ти нося(в сърцето си го нося)

Поетите променят езика. Те помнят по-добре, че думите са единственото, което ни е дадено в повече и се нуждаем от тях, защото трябва да назовем света, за да го разберем. Те знаят по-добре, че думите са сила и затова имаме дълг към тях. Длъжни сме да се грижим за думите.

 

„бъбрене е туй що не е песен

бъбриш си го сам а не на друг

(все едно дали си търсещ търсен

учен учещ агне или вълк)

думи рукват бог си после дявол

—хленч със смях редуваш гняв с молба

злост правдива с подла справедливост—

пак си ти(съм аз)друг няма там

слисваш с речи тъпите човеци

—ти човешки сине глухоням—

бъбрене е ако не е песен

и на себе си го бъбриш сам

но(гората питай)песента

(питай влюбен)пее тишина“

 

Поетите променят езика. Те си позволяват да смачкат тирета, запетаи и скоби, да ги разтегнат със свистене като лък или да ги изметат безцеремонно от листа. Те не се боят да играят с думите, така както децата със замах рисуват извън очертанията; да ги превърнат в ребуси и лабиринти, в стълби, трудни за изкачване. Те се осмеляват да хванат езика за яката и да го разтърсят, така че да изпадат от него всички условности, да му изпразнят джобовете, натежали от навици, да го накарат смаян да тича на ръцете си и да боде със стъпала облаците. Те го раняват и лекуват, свиват го до точка, след това го учат да диша отново, пилеят го, а после троха по троха правят от него хляб. Сломяват го, за да го подготвят пак да се роди, чист и оголен като кост, сияен като началото на началата, да заживее още веднъж несъкрушим и още по-великолепен, да се затича с грохот на ръцете си, да замахне шеметно с пети към нищото.

Поетите променят езика. Шапки долу за поетите.

 

„остави ги да тръгват—пре

кършените думи нарушени

обети и клетви

разцепени и надлъж и

нашир —остави ги да тръгват те

са клети да

                          тръгнат

остави ги да тръгват—лъж

ливците предани и фалшиви

те честни приятели

и двойни и

ничии—трябва да ги оставиш те

са родени

                     да тръгнат

нека всичко да тръгва—го

лямото малкото усреднено

високо по-голямо и всъщност

най-голямото както и

всички други неща—нека тръгва си

всичко

мила

             виж пристига любов“

 

Поетите разбират, че можем да виждаме света и по друг начин, различен от този, по който сме дресирани, и няма да ни оставят да забравим, че не само имаме нужда от красота, но и имаме право на нея. Защото тя е отвоюваният от пустините на небитието, сладък и свиреп копнеж на нашето несъвършенство, който осмисля болката от земната ни краткотрайност и ни утешава, че сме нещо повече от тъгуващи корабокрушенци на ръба на вечността. Какво от това, че до ден днешен водим безнадеждната битка на Гилгамеш с времето и продължаваме да плачем с неговите сълзи, какво от това, че и ние ще загубим тази битка, сълзите ни са скъпоценни, и заради тях имаме дълг към красотата. Длъжни сме да се грижим за нея.

 

„животът е по-истински отколкото разумът ще ни мами

(по-таен или отколкото лудостта ни се врича)

по-дълбок е животът от губене:по-висок от има̀не

—но красотата е повече всеки отколкото животът е всичко

умножени по безкрайност минус ако

на човечеството най-могъщите медитации

обезмислят се от едно-едничко разтварящо се листо

(оттатък чиято близост няма оттатък)

или някоя птичка по-мъничка отколкото очите са уловили

вдига взор към тишината и съвършено започва да гука?

Бъдещето е отживелица;миналото не се е родило

(по-малко от нищо е от всичко повече тука)

смъртта,както викат ѝ хората,слага край на онези,дето хора ги назовават

—но красотата е по̀ сега отколкото смъртта е тогава“

 

Затова поетите ще протягат думите напред, ще ги промъкват между ребрата ти, да ти срещнат сърцето и да ти го посочат, и пак да ти го посочат – да видиш, да видиш най-сетне, че в сърцето ти има още едно сърце, в него – още едно, и още едно, и така до самата същина на живота, на която ти си мимолетен подслон. Да видиш и да помниш, че имаш дълг към това сърце. Длъжен си да се грижиш за него, така както се грижиш за битието си. Длъжен си да се грижиш за това сърце. Длъжен си.

 

„нагоре в тишината зелената
тишина с бяла пръст в нея

ти ще(целуни ме)поемеш

навън в утринта младата
утрин с топъл свят в нея

(целуни ме)ти ще поемеш

натам под слънце бистрото
слънце с плътен ден в него

ти ще поемеш(целуни ме

надолу в твоите спомени
и в спомен един и в спомена

аз)целуни ме,(ще поема)“

 

Поетите променят света. Така както реката превръща скалите в мостове, както тревата се опълчва на камъка и нахално стърчи, жилава и голяма колкото живота, както корените с векове пътуват нагоре, за да си поемат въздух за малко, преди да се втурнат отново в пръстта.

Поетите променят света. Шапки долу за поетите.

 

Ралица Кръстева

 

Всички използвани цитати са от изданието

„сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ Е.Е. Къмингс

превод от английски: Манол Пейков

илюстрации и оформление: Люба Халева

издателство Жанет 45, 2015г.