Книгата „120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“ е събрала опита на сръбския психотерапевт и православен мислител Владета Йеротич, изяснен по достъпен начин в отговорите му на многобройни въпроси, отправени към него в писмен вид или на срещи-дискусии. В нея ще разпознаете и собствените си терзания и размишления, свързани с личностните ни кризи и проблеми в отношенията, въпроси касаещи националната и религиозна идентичност в съвременните условия, ще откриете утеха и просветление в моменти на отчаяние при сблъсъка с тежките житейски въпроси като болестта или смъртта. С удивление ще надникнете в пластовете в човешката същност и как езическият и старозаветният човек се проявяват в нас, за да може с дара на свободата и отговорността да поемем по пътя на новозаветния човек.
Това което отличава Владета Йеротич като мислител и вярващ човек е проницателното му вглеждане в противоречивата човешка природа, познание от което черпи преди всичко състрадание и милосърдие към страдащото човешко същество. Като психотерапевт е провокиращ, отправяйки предизвикателството към своите колеги да не пренебрегват религиозната диспозиция в себе си и пациента, да преосмислят отношението и терапията на чувството за вина и да развиват вярата, надеждата и любовта като добродетели. Като християнски мислител отправя призив към религиозния човек, предизвиквайки го да преодолее инфантилната религиозност и да претвори патологията в творчество и в триумф на свободата, отговорността и милосърдието.
Други книги от същия автор на български език са: „Завръщане към отците“, „Психологическото и религиозното битие на човека“ и „Християнството и психологическите проблеми на човека“.
Из книгата „120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“:
82. Във вашата книга „Старото и новото в християнството“ вие отъждествявате Западната и Източната църква с Марта и Мария от Евангелието. Защо?
От житейския опит, от моята дългогодишна психотерапевтична практика с клиенти, от психологията съм придобил вярата, че нашата представа за Цялостността се съставя от две половини на една същност. Няма нощ без ден, светлина без тъмнина, юг без север, запад без изток, добро без зло, Христос без Яхве!
Няма съмнение, че на разделянето на Църквата на Източна и Западна през 1054 г. се е гледало, и днес с право се гледа като на трагедия. Въпреки това се питам: има ли и Божи Промисъл в това преломно събитие? Не е ли трябвало двете велики цивилизации и култури в света, римската и византийската, да се развиват самостоятелно, допринасяйки всяка посвоему с някакво скъпоценно камъче за уникалната мозайка на християнската вяра? Нашият най-голям византолог, един от най-авторитетните в света, Георги Острогорски, пишейки историята на Византия, проницателно е забелязал два момента в тази история, отделна и различна от Запада и все пак намираща се в постоянно видими и по-малко видими, смислени или обезпокоителни отношения с този Запад. Едно важно наблюдение на Острогорски се отнася до 800 година, до времето на коронясването на Карл Велики в Рим, до неговото съдбоносно решение за римската църква и за създаването на бъдещите европейски държави: „Това е пълно разминаване между Рим и Цариград в културно, езиково и етническо отношение“, казва той. Друг важен момент в отношенията между Изтока и Запада било падането на Цариград в турски ръце през 1453 г., трагично събитие за православния свят, което Георги Острогорски оценява трезво и спокойно: „Византия е запазила античното наследство и с това е изпълнила своята световноисторическа мисия. Тя е запазила от погибел римското право, гръцката поезия, философия и наука и ги е предала в наследство на западноевропейските народи, когато вече били достатъчно съзрели, за да ги приемат“.
Нямам намерение да развивам мисълта как западноевропейската цивилизация е приела византийското наследство, дали е успяла да го използва и мъдро да го включи в един по-различен начин на мислене и преживяване, както чухме, по-различен още от времето на Карл Велики. Сега акцентът е само върху „Марта и Мария“, нали?
Да си припомним, че в евангелската притча Христос идва в къщата на Своите приятели, две сестри, Марта и Мария, и техния брат Лазар. Марта се труди за това най-добре да приеме Иисус, да Го нахрани и напои със земна храна и питие, да Му приготви удобна постеля, чиста къща, която диша с чистата обща любов на двете сестри и брата към Иисус. След като вече се е подкрепил със земните плодове, които Марта грижливо и с любов е приготвила, Иисус проповядва Своето божествено учение на домашните и гостите на този гостоприемен дом. Мария е край Неговите нозе, слуша Го внимателно и възхитено – незапомнено събитие по онова време между патриархалните евреи, – докато Марта продължава да приготвя и подрежда нещо в кухнята или в някоя друга стая. Подтикната от ревност или от това, че помощта на Мария действително ѝ е необходима, Марта гласно прави забележка за поведението на Мария, на което Иисус Христос произнася известните думи: „Марто, Марто, ти се трудиш за много неща, а Мария е избрала по-добрата част!“ Това означава ли, че Иисус е обичал Мария повече от Марта? Не мисля. Каква поука можем да извлечем по отношение на източната и западната християнска Църква? Сравнението, което ще предложа, е смело и хипотетично, и бих казал, дори произволно.
Първо ще припомня, че християнството е израснало от два корена: гръцки и юдейски. Безспорно е, че идеалистичната философия на платонизма и неоплатонизма, склонна към философски спекулации, към мистика и подценяване на материалния и сетивния, земен живот (оттук и по-късната склонност на християните към аскеза, съответно към строг монашески живот) е намерила плодородна почва във византийското, а по-късно и в руското православие. Силната вяра във възкръсналия Христос, Който обещава небесно блаженство на Своите последователи с цената на отричане и жертване на този живот, населен с паднали духове и подчинен на „княза на този свят“, падналия Луцифер, понякога застрашена от монофизитски крайности в догматите и в практическия живот – схващам като Мариина любов към Христос.
Реалистичната философия на Аристотел, римският дух на правото и практичността, както и осъществяването на един по-комфортен земен живот, заедно с известната еврейска любов към земния живот (идеята за личното безсмъртие на човека, колкото и да е чудно, се е появила късно у еврейския народ и еврейската религия). Тази философия като че повече е съответствала на Запада, където е намерила по-благодатна почва, първо в римската цивилизация, после във френската и едва след това едновременно във всички по-късни творения на европейската цивилизация и култура. Акцентирането върху земното появяване на човека Иисус, върху Неговото голготско страдание, върху грижата за всекидневния практически живот, върху индивидуалната нравственост по отношение на религиозността, върху смисъла на правното и техническото устройване на живота и държавата – разбирам като Мартината страна на християнската вяра и любов към Христос.
Защо е необходимо да делим Иисус Христос на Иисус и Христос, когато знаем, че Халкидонският събор още през 451 г. е установил непоклатимия християнски догмат за Богочовека Иисус Христос, у Когото присъстват две природи, тайнствено съединени и действащи в съвършена хармония? И тогава защо не разберем двойката сестри Марта-Мария като две половини на едно цялостно същество, които само привидно се различават помежду си! Вместо да се разделят по луциферовски (Луцифер навсякъде внася разделение), заразени с гордостта на борбата за първенство между Рим и Цариград и така да продължават все повече да се разединяват, водейки дори религиозни войни – Източната и Западната християнска църква могат да си спомнят за единия и неразделен Богочовек Иисус Христос и Неговите две ръце, Мария и Марта.
Издателство Омофор
Отзиви
Все още няма отзиви.