Въведение в православната философия на възпитанието

Образованието и възпитанието на човека е неизменен пастирски дълг и грижа на светата Православна Църква и в същността си това е дълг и грижа за спасението  на човека. В книгата на митрополит Амфилохий те имат съвсем ново съдържание и смисъл: това не е само придобиване на знание от една или повече области, заедно с един просто интелектуален или морален процес – те имат антропологичен и етически, а и дълбок духовен смисъл. И ако образованието търси  своята крайна цел в пълнота Христовия образ в човека (срв. Гал. 4:19), то възпитанието намира своя истински смисъл в питанието (храненето) с Хляба на живота „до пълната възраст“ на богочовешкото съвършенство (Еф. 4:13).

В нашето време, когато родната ни света Църква години наред апелира за въвеждането на религиозното образование и възпитание в българското училище, както и за предмета Религия – Православие, трудът на митрополит Амфилохий „Въведение в православната философия на възпитанието“ придобива особена актуалност.

„Ако от човека се отнеме най-важното – вътрешното ядро на битийстването, сблъсъкът със самия себе си, със своята съдба, битие, с опита, който религиозният опит му дарува, с опита от отворените хоризонти, в човека неминуемо угасва съзнанието за непреходното божестве­но достойнство, а тогава и науките изгубват своята притегателна сила, вдъхновение и по-дълбока ориентация.

„Именно вероучението хвърля мост между култа и културата, а с принципа на неугасващата надежда отваря вечни хоризонти за ума, битието и сърцето на човека. Без тези хоризонти се губи надеждата, човекът става поробено същество както в своята есенция, така и в своята екзистенция, битийстване, независимо какви форми придобива то и с какви одежди се е обличал човекът в хода на историята.“

И митрополит Амфилохий смело критикува т.нар. неутрален, светски възглед за педагогиката, развиващ се в издавнашната борба между педагогиката на подготовката за живота и педагогиката на формиране на личността, за да предложи на любезния читател здрави критерии за истинското образование и възпитание. Защото именно педагогическият натурализъм, според автора, излага човека и обществото на опасността да изгуби усещането за своята отвореност и призвание за непрекъснато израстване, за надделяване на природата и търсене на вечни хоризонти.

Оставаме с добрата надежда, че този забележителен труд на митрополит Амфилохий ще представлява интерес както за богословските среди, така и за хората, занимаващи се с педагогика и управление на образованието, за учители, преподаватели, както и за всички християни.