Количка 0
2460-577160951--557ee679c70ac Промо

Писма до Русия

12.00 лв. 9.60 лв.

Налично

Тегло 0.3000 kg
Издател

Автор

Превод от руски

Венета Дякова

Редактор(и)

Илиана Александрова, Мариян Стоядинов

Година на издаване

2015

Формат

20/13

Корици

Меки

Страници

332

ISBN

978-954-2972-41-9

За руския народ. За идеала за познание на човека. За сърцето. За съвременността

The Old Rectory, 11 март 1968 г.

Скъпа, мила Шура!

Мир ти…

Много време мина откак не съм ти писал. Прости ми. Никога не съм умеел да организирам нито живота си, нито мислите си. Всичко при мен става в някакъв „стихиен“ порядък, както се предполага за „източен“ човек. Макар, нека отбележим, че съдбата е отредила на Русия да попадне между двата свята: Изтока и Запада. Аз не съм твърде склонен да мисля, че въобще може да се нарича или да се счита който и да е народ за „месиански“… Достатъчен е Старият Завет. Тогава е бил избран някой си, ужасно неприятен народ, може би не по-добър от руския, за да пренесе Откровението за човека като Образ на Абсолютния Бог, Личностния Бог, свързан с човека с веригите на любовта. Но от времето на пришествието Си на Земята, когато Сам Бог ни се е открил по най-интимен, най-личностен начин, от онова време, когато на Кръста Той е разкъсал всичките ни предишни „проклятия“ и е показал, че всички хора пред Него са братя, зовящи Своя Отец: „Отче наш“, – оттогава вече не може да става дума за по-нататъшни мисии. И все пак, както показва историческият опит, ние хората още не сме усвоили даденото ни познание и продължаваме да разкъсваме нашето общо ТЯЛО с войни, насилия, убийства, лъжи, ненавист, егоизъм и други подобни „прелести“. Някои хора все пак в голяма степен се приближават към идеала за синове Божии и в този смисъл имат върху си „мисията“ да възвестяват на света, по-точно да не престават да ПОВТАРЯТ, че ВСИЧКИ НИЕ СМЕ БРАТЯ. Възможно е в настоящия исторически момент тази извънредно трудна и неблагодарна роля в известен смисъл да се е паднала на руския народ. На този народ не само географски, но и интелектуално, духовно, психологически му се е наложило да „побере“, да вмести в себе си всякакви други култури и дарования. На мен ми е все едно на кой народ ще се падне тази благородна роля. Едно е важно, някъде да се намери такъв народ.

За нас е необикновено трудно да съединим, да приведем в хармония толкова различни характери, формирали се през изтеклите векове. Да вземем такава дреболия: как да се съчетае „западната организираност“, с нейното разчетено до минута време, с нейния педантичен порядък във всички детайли на обществения или семейния живот – с нашето „НЕРАЗБИРАНЕ“ или липса на чувство за ВРЕМЕ? Когато бях на Атон – там с такава страшна сила се проявява това забвение за времето. Там ти се налага да чакаш с часове, понякога с дни, седейки на брега край морето, докато най-сетне дойде лодка, която да те вземе, и всичко това почти винаги протича без всякакъв вътрешен конфликт, без катастрофа, леко, без напрежение. Тук, в Европа, да закъснееш с няколко минути – значи да изпуснеш „рандевуто“, да осуетиш срещата. Но, достатъчно по въпроса. Пиша това, за да оправдая моята безпорядъчност; иначе казано, правя каквото не би трябвало. Тъй или иначе, но аз позагубих връзка с миналите писма. В моя книжен безпорядък не мога да намеря писмата ти. Те, разбира се, не са загубени, но за да не губя време за търсене, реших да ти пиша каквото ми дойде в главата.

Първо, нещо небивало, почти два месеца се задържа неприятно време. Но това не се отрази твърде на състоянието ми. Съжалявам, че не мога да изляза и да се разхождам из моята градина-гора. Затова чета повече и даже събрах сили да напиша няколко писма. Въобще, писмата се превърнаха за мен в някакъв кошмар. Бедата е в това, че от мен, в моето положение, хората очакват писма пълни с ВНИМАНИЕ и РАЗБИРАНЕ. Всеки очаква това. Независимо какви са интересите му, положението или състоянието му. Отдавна съм приел за свой идеал да имам такова познание за човека, че да мога да вляза в дълбочината на преживяванията на всекиго, да мога истински да споделя неговите страдания. И се получава следната картина: не можеш да разбереш какво се случва, аз ли влизам в сърцето на другия човек, или приемам него в моето сърце. Ти как мислиш? Кое е по-правилно да се каже? Може би, когато не става дума за това какво „вижда“ хирургът – просто къс месо или мускул, – а за реалния център на нашето същество, – се оказва, че сърцето ни в не по-малка степен, а може би в по-голяма, излиза извън пределите на този свят, трансцендира този план. И „там“, в онзи над-„мирен“ план – в динамиката на любовта – хората стават така близки, че изчезват „границите“ между тях. Впрочем, да ти кажа, самият аз съм най-крайно против трансплантацията на сърце. Да оставим, че това почти винаги е на границата на убийство на донора (отдаващия); особено при последния, от медицинска гледна точка „най-успешен“ експеримент в Южна Африка. Помня история за това как някой си невярващ разпалено и красноречиво разказва, че е видял много храмове, шедьоври на архитектурата, множество прекрасни религиозни картини, слушал много вълнуваща музика, но Бога не е видял… А един възрастен хирург му отговорил, че сам той, хирургът, през живота си е направил много операции по трепанация на черепа и по този начин е виждал открития мозък, също така е оперирал гръдта на хора и виждал оголени сърца, но нито веднъж не видял в тези „мускули“ нито мисъл, нито чувство… Така че, този гениален хирург не е видял в сърцето на човека нищо, освен мускул,… показвал го на колегите, с които е оперирал, когато този мускул все още е туптял като жив! Проумяваш ли всичко това?

Но реших да погледна и така: човекът според външната форма на тялото все още не всякога е наистина Човек; и когато става дума за „зоологическата градина“, може да се допуснат такива операции. На теб може да ти се сторят жестоки такива думи. Но аз се задъхвам наистина до ужас от видяното в нашата съвременност, тоест от неспиращите се страшни насилия, убийства, каквито не може да се видят даже в света на дивите животни. И това ли е Човекът, венецът на творението? Остарях вече, но не очаквам човечеството да стане малко по-„човечно.“

Прочее, нека това писмо да ти бъде просто напомняне за моята мисъл и моята любов към тебе. На всички ви пращам най-добри пожелания…

Facebook Коментари

Изпратете отзив за “Писма до Русия”

*