„Камбаната“ се родее с романа на Георги Божинов „Калуня-каля“ – същите потресаващи картини на насилие и жестокост, същото изострено чувство за справедливост, страст в любовта и първично усещане за природата. И един нов Калуньо се появява в лицето на бившия затворник Вено – защитник на слабите и беззащитни българи в уж свободна България. По ирония на съдбата точно на него се пада жребият да бие тревожната камбана за спасение. „Дойде време камбаната да спасяваш, момче – каза поп Васил. – Чуваш ли! Камбаната! Като Варава да идеш на кръста, но сам да се възкачиш на него, Господ в сърцето си да приемеш.“
Откъс:
Ясен глас беше тоя – чист, висок. Огледах се, ослушах се. Някой майтап да не си прави. Ама къде ти! И кой да го каже? В село вече нямаше хора с такъв глас. Само старци поломени, като счупени стомни, от които е изтекъл животът.
Погледнах в ореха – беше го казал самият орех. Ами да, разбира се! Кой друг! Никога не ми бе хлопала дъската, в себе си глас не съм чувал, така че нямаше откъде другаде да иде тоя глас, освен от ореха. От него беше. Баба казваше, че всяко дърво се преструва на дърво – всъщност то било спрял на едно място човек. А от думите на баба и за друго се сетих. Една зима щях да пукна от студ. Всъщност щях да пукна от глупост. Тръгнах, и аз не знам защо – ей тъй, на инат ли, на пиянски бяс ли, – за града в преспите. По средата на пътя връхлетя севернякът. Изчисти облаците и като се озъби едно синьо небе, стана страшно. При такова небе най-лют студ хваща! Вървя аз като насън, падам, ставам. Изгубих пътя. И само чувам как в студа изпуква някое дърво. Те така пукат в големия студ, сърцето им се пука, като сърцето на човека – това е инфарктът на дървото. И по едно време си викам: „Вено, свърши се. Тук ще замръзнеш като камък и чак напролет ще те открият“. А мисълта ми – и тя вледенена, едвам я чувам как някъде отдалеко също пропуква като тънък лед. „Вземи и прегърни оня кавак там – казва, – споразумейте се за прегръдка. Иначе свършваш! И аз, твойта клета мисъл, с теб, глупако, угасвам. Стоплете се, един друг се спасете, така и мене спасете.“
Така и направих. Прегърнах кавака, той грапаво ме прегърна, стоплихме се. Постоях под голите му клони на завет. Да знаете, когато е голям студ, прегърнете някое дърво, за да се стоплите.
Та така с оня глас тогава. На ореха беше. Само той, орехът, ми го каза: „Седни, Вено, и запиши живота си. Сламка за другите мравки стани. Стани мост. Някоя друга мравка да мине по сламката ти, да се спаси“.
Отзиви
Все още няма отзиви.